Място в сеитбообращението. Счита се, че овесът има малки изисквания към предшественика си. Като култура с мощно развита коренова система, която проявява голяма усвоителна способност към по-трудно достъпните за растенията хранителни вещества, тя често се поставя в края на сеитбообращението. Овесът по-добре понася засяване след зимна житна култура, отколкото пшеницата, ечемикът и ръжта. Не бива, обаче да се засява след себе си, заради опасността от силно намножаване на овесената нематода и масово заплевеляване с див овес.
Много добри предшественици за овеса са едногодишните бобови и окопните култури, които оставят почвата чиста от плевели и добре запасена с хранителни вещества. Добри резултати се получават, когато овесът се засее след картофи, тъй като добре използва последействието от торовете, внесени за картофите. Като подходящи предшественици се изполват още слънчоглед, тютюн и др. Цвеклото е неподходящ предшественик, тъй като поставен до овеса създава предпоставки за намножаване на цвекловата нематода, която е общ неприятел.
Овесът е подходящ за засяване след разорана целина, а също и при усвояване на заблатени почви.
Обработка на почвата. Системата за обработка на почвата се определя главно от срока на сеитба, от предшественика и от биологичните изисквания на овеса. Като по-взискателна към влагата култура, обработките целят добро влагозапасяване и влагозадържане.
За пролетните сортове се предвижда дълбока оран на 20-22 cm през лятото или рано през есента веднага след прибиране на окопния предшественик. Ако предшественикът е житна култура със слята повърхност, обработката започва с подмятане на стърнището, след което при подходящи условия се извършва и дълбоката оран. В зависимост от степента на заплевеляване при необходимост до есента се правят почвоподдържащи плитки обработки – култивиране, дискуване или плитко преораване. Овесът се сее рано през пролетта, поради което предсеитбените обработки най-често се състоят само в плитко култивиране или брануване непосредствено преди сеитбата.
При есенна сеитба системата за обработка на почвата е сходна с тази при пшеницата.
Торене. Овесът реагира по характерен начин на торенето, което го отличава от останалите зърнени житни култури. Поради силно развитата си коренова система, той усвоява по-добре трудно разтворимите съединения в почвата от ръжта, от пшеницата и ечемика.
Установено е, че овесът реагира с най-голяма чувствителност към плодородието на почвата и торенето, поради което в миналото се е използвал за разузнавателен посев. За растежа, развитието и продуктивността му най-голямо значение има азотът. Доказано е, че от зърнените житни култури овесът проявява най-голяма чувствителност към количеството на азот, внесен с минералното торене. Той оказва благоприятно влияние върху развитието на кореновата система, надземната биомаса, фотосинтетичните процеси и в крайна сметка на продуктивността на растенията.
Реакцията към фосфора и калия е незначителна, което се обяснява със способността на овеса да ги извлича от трудно разтворимите съединения в почвата.
За точното определяне на торовата норма се имат предвид освен запасеността на почвата, още – износа на хранителни вещества, коефициентите на използване от почвата и торовете, планирания добив.
За формирането на 100 kg зърно от овес (сорт Дунав 1) в условията на естественото плодородие на излужена смолница се изразходват 3.8 kg N, 1.7 kg P2О5, 2.8 kg K2O. Хранителните вещества се приемат равномерно почти през цялата вегетация. Основното количество на азота (до 56%) и на калия (до 46%) се приемат до фаза изметляване, а на фосфора (до 52%) – до восъчна зрялост.
В опити със зимуващ овес в района на Централна Южна България е установено, че нарастващите азотни торови норми от N0 до N12 доказано влияят върху увеличаването на добива. Икономическият анализ на данните, обаче показва, че най-изгодно е торенето с N6. Повишаването на добивите е резултат от увеличената обща и продуктивна братимост, натрупването на повече свежа биомаса и формирана листна повърхност, увеличаване броя на продуктивните елементи на метлицата, както и на рандемана на чистото зърно.
В района на Югоизточна България също е установено, че най-подходяща торова норма за увеличаване на листно-площния индекс на овеса, добива и неговите структурни компоненти е N6P5.
За условията на страната могат да се препоръчат торови норми 6-8 кg/dа N, 5-8 kg/da P2O5. Калиево торене почти не се прилага. Препоръчително е, обаче след предшественик слънчоглед, който е калиеволюбива култура и оставя почвата със значително по-бедни запаси от калий да се прецени конкретно необходимостта от допълнително внасяне на торове. На много леки и песъчливи почви може да се тори с добре угнил оборски тор – 1-2 t/dа.
Фосфорните торове и оборският тор се внасят с лятната дълбока оран след прибирането на предшественика, а азотните торове – с последната предсеитбена обработка.
При сеитба на овеса през есента – 1/3 от предвидената азотна торова норма се внася предсеитбено, а 2/3 се оставят за подхранване рано напролет, през февруари до средата на март. Целта е по-равномерно и ефективно използване на азота през цялата вегетация.
Подходящи форми на торовете са амониевата селитра и суперфосфатът.
Сеитба. За получаването на високи добиви от овеса трябва да се положат специални грижи при подготовката на посевния материал. Отчита се значителното различие във формата и едрината на зърната, особено това между външните и вътрешните зърна. Характерната неизравненост е резултат и от неедновременното развитие и узряване на зърната от върха на метлицата и нейната основа. Всичко това налага сортиране на зърнената маса, като отделените външни зърна се използват за посевен материал, а останалите – за фураж. От по-едрите семена се развиват по-мощни растения, те се нападат и по-малко от главня.
Според БДС посевният материал трябва да отговаря и на определени критерии по отношение на чистота. Плевелните семена са най-нежеланият от всички примеси. След почистване семето трябва и да се обеззарази срещу праховитата и покрита главни. Препоръчва се използването на Витавакс 200 ВП – 200 g или Суми 8-100 ml в 4 l вода за 100 kg семена по полумокър начин.
Традиционно в нашата страна овесът се засява рано напролет, веднага след като условията (най-често почвената влага) позволят влизането на машините в блока. Това обикновено е края на февруари за Южна България и до средата на март за Северна България и по-високите полета. Закъсняването със сеитбата измества вегетацията към по-сухите и горещи летни месеци, което се отразява негативно върху добива. Освен това посевът е слаб, което е предпоставка за увеличаване риска от нападение на шведската муха и житната пиявица.
През последните 20 години усилията на изследователите у нас са насочени към проучване на възможностите за отглеждане и на зимуващи сортове. Предимствата им се свързват с по-ефективното използване на зимната влага и с изместването на целия вегетационен период със седмици напред, с което се изпреварват горещините и сушите в началото на лятото. Добивите са по-гарантирани, което е достатъчно основание да се препоръчват есенните сеитби.
За района на Централна Южна България е установен оптимален срок на сеитба до 20 октомври. Спазването на този срок осигурява презимуване на 61-86% от растенията. Със закъсняване на сеитбата силно се удължава периодът на поникване и се ограничават условията за есенно братене и добро формиране на кореновата система. Доказано е, че добивът от зърно при есенна сеитба е до 2,8 пъти по-висок в сравнение с пролетните сеитби.
В района на Югоизточна България и по-високите полета оптимална се оказва сеитбата през периода 20-30 септември. Тя осигурява презимуване на 80% от растенията.
Овесът у нас се засява редово – на 12-15 cm междуредово разстояние. Има данни за правени опити с кръстосана сеитба, но резултатите са противоречиви.
При нашите условия и в оптималните срокове сеитбата трябва да се извършва с посевна норма 500 здрави, кълняемоспособни семена на m2. При маса на 1000 семена 30 g, това означава около 15 kg/da – сеитбена норма. При закъсняване на сеитбата и влошаване на метеорологичните условия нормата може да се увеличава до 550-600 семена на m2. Намаляването на сеитбената норма до 400-450 кълняеми семена на m2 се препоръчва при създадени много добри производствени условия и наличие на оптимални метеорологични фактори.
През последните две десетилетия при проучванията със зимуващи сортове и линии се доказаха изключителните компенсаторни възможности на овеса, отглеждан при есенна сеитба. Посеви, формирани с 400 к.с./m2 братят повече, формират по-голяма листна площ и в крайна сметка добивът от тях не се отличава от посев, формиран с 600 к. с./m2. Има изследвания, които доказват, че при плътност от 200 до 500 растения/м2 в посева се формират еднакъв брой метлици (690-700). Най-балансирани са продуктивните елементи – брой класчета и зърна, както и тегло на зърната – в посев с реколтирани 300-400 растения/м2. Всичко това означава, че не бива да се абсолютизира влиянието на посевната норма върху продуктивността на посева, а да се имат предвид освен конкретните условия, и компенсаторните прояви на овеса.
До сега се считаше, че овесът не понася дълбоката сеитба. Като най-подходяща се препоръчва 3-4 см дълбочина. По-плиткото заравяне на семената е свързано с опасност от силно изсушаване на повърхностния почвен пласт и нередовното поникване. Тази дълбочина е подходяща при тежки, сбити и влажни почви. При леки и сухи почви се допуска увеличаване на дълбочината до 5-6 см. При оптимални условия и нормално дълбока сеитба растенията се развиват по-бързо и дружно, формират по-добра коренова система и повече братя. Тези препоръки остават актуални при пролетните сеитби.
Биологична особеност на овеса е възможността му силно да удължава колеоптила и особено мезокотила си в периода на поникването, с което той се отличава значително от останалите зърнено-житни култури. Съпоставен с видовете, които не удължават мезокотила си, ръжта е най-чувствителна на дълбоката сеитба, следвана от пшеницата и ечемика. Овесът превъзхожда в това отношение всички останали. Това създава предпоставка за избор на широк диапазон на дълбочина на сеитба. Ползата от удълбочаването на сеитбата е дискусионна. Трайно установеното почти ежегодно есенно засушаване възпрепятства добрата предсеитбена обработка на почвата за есенна сеитба. Семената попадат не винаги на еднаква и подходяща дълбочина, водният режим е често неблагоприятен. Несигурното презимуване на зимуващия овес е една от основните причини за ограниченото му отглеждане. По-дълбокото заравяне на семената и съответно по-дълбокото залагане на възела на братене се свързва с по-надеждно презимуване и по-мощно формиране на кореновата система.
Всичко това създава предпоставки за евентуална по-дълбока (5-8 cm) есенна сеитба, ако тя е агротехнически мотивирана. При по-голямата дълбочина на сеитба овесът формира по-стабилно гарниран посев в резултат на по-слабата редукция в броя на растенията спрямо поникналите. Това компенсира до известна степен намалената полска кълняемост. Установено е, че броят на реколтираните растения не зависи от дълбочината на сеитба в рамките от 3 до 10,5 см, а добивът не се влияе, а в някои случаи дори се повишава с удълбочаване на сеитбата. Проучванията върху дълбочината на сеитба дават достатъчни основания при есенната сеитба на зимуващите сортове да се препоръча дълбочина 5-8 cm.
Грижи по време на вегетацията. Грижите след сеитбата се отнасят най-вече до навременно поникване, борба с плевелите, болестите и неприятелите.
При тежки почви след обилен валеж може да се наложи разбиване на почвената кора ако растенията не са поникнали. Използва се членест валяк или ротационна брана.
Борбата с плевелите се превръща все повече в технологичен проблем при отглеждането на овеса, особено зимуващия. Рано напролет растенията се развиват бавно, често посевите са силно редуцирани от неблагоприятните зимни условия, а това създава предпоставки за бързото, понякога изпреварващо развитие на плевелите. Овесът е много чувствителна култура по отношение на листните хербициди, които се прилагат във фаза братене. В същото време конкурентността му по отношение на плевелите, в сравнение с останалите житни култури, е най-ниска (ечемик > ръж > пшеница > овес).
Утвърдените за овеса хербициди са малко на брой. Наши и чужди автори основно препоръчват такива на базата на 2,4 Д и 2М-4Х. Проявяваната фитотоксичност към някои от тях обаче, предизвиква съмнения относно ефективността, и особено селективността им. Установено е, че някои от тях оказват фитотоксично действие и силно депресират растежа и развитието на овеса. Това налага дозите на прилаганите хербициди да бъдат внимателно изяснявани и стриктно спазвани.
Така например, при заплевеляване предимно с едногодишни плевели се препоръчва Дикотекс (2М-4Х) в дози 200-250 ml/da, а при смесено заплевеляване с едногодишни и многогодишни широколистни видове – 250-300 ml/da.
От по-новите хербициди е установено, че Дерби 175 СК в дози 5-7 ml/da проявява отлична селективност (83-100%) спрямо зимуващия овес. Проучването е направено върху голям набор от сортове и линии, което налага категоричният извод, че хербицидът е подходящ за използване в борбата с едногодишните и многогодишните широколистни плевели при овеса. Пръскането се извършва във фаза братене на културата.
От неприятелите по-сериозни вреди могат да нанесат житната пиявица и листните въшки. В борбата се препоръчват същите инсектициди и дози, които се използват при пшеницата.
Борбата с болестите се извежда основно чрез предпосевното третиране на семената с подходящи фунгициди.
Прибиране. Зърната в метлицата на овеса узряват неедновременно. Често най-едрите и най-ценни зърна окапват ако се изчаква пълното узряване на цялата метлица. Някои от разпространените сортове, освен това значително полягат към края на вегетацията.
Това налага да се препоръчва основно разделното прибиране. Най-подходящ момент е когато зърната във връхните класчета са в пълна зрялост, а останалите във восъчна. В това време стъблата са все още зелени и жилави, което допълнително затруднява прякото комбайниране.
След няколко дена просъхналите откоси или снопите допълнително се овършават.
Еднофазното прибиране е подходящо само при слаборонливите сортове с по-дружно узряване на зърната и по-бързо изсъхване на стъблата.