Коренова система. Кореновата система на бобовите се състои от главен корен и много странични разклонения. В зависимост от степента на тяхното развитие има три типа коренова система (фиг 13): 1. Силно развити главен корен и слабо развити странични разклонения има баклата. 2. Средно развит главен корен и добре развити странични корени имат трахът и нахутът. 3. Слабо развит главен корен и сравнително добре развити странични разклонения, еднакви с главния корен, имат фасулът, лещата и соята..  Характерно за кореновата система на на зърнените бобови растения е, че главения корен, най често е мощно развит и стига на голяма дълбочина – до 1-1.5 m, а при соята и лупината – до 2 m. По- слабо е развит при лещата и секирчето. При зърнените бобови растения, за разлика от житните, значителна част от корените и техните разклонения се намират в плодородния слой на почвата – на по-голяма от 30 cm дълбочина. Освен това кореновата система при тях, с изключение на тази при лещата, е с много по-голяма усвояваща способност  към хранителните вещества в сравнение с кореновата система на житните и може да ги доставя на растенията и от по-трудно разтворимите съединения на почвата. .
Друга особеност на кореновата система при зърнените бобови растения е наличността на по-големи или по-малки грудки, образувани в резултат на реакцията на растението срещу проникналите в корените, свързващи азота от въздуха грудкови бактерии (Rhizobium). Те живеят в корените на растението, като използват от него въглехидрати. Посредством ензими грудковите бактерии свързват атмосферния азот, като използват малка част (25%) от него. Останалото количество остава в грудките и се използва от бобовите растения. При узряването им и при отмирането на грудките почвата се обогатява с азот.
Грудковите бактерии биват два вида – специализирани и неспециализирани. Първите могат да се развиват  по корените само на една бобова култура. Поради това те не се срещат в почва, когато от 5-6 години не е отглеждана съответната бобова култура. Такива са грудковите бактерии по фасула, соята, нахута и лупината. Неспециализираните грудкови бактерии се развиват успешно по корените на няколко бобови култури. Те по-често се срещат в почвата.Такива са грудковите бактерии по граха, баклата, лещата и секирчето. Съществуват активни и неактивни раси (щамове). Първите образуват много и едри грудки и свързват повече азот.
Върху размножаването, жизнеността и азотфиксиращата способност на грудковите бактерии оказват влияние почвените, климатичните и агротехническите условия.  Симбиозата на бобовите растения с грудковите бактерии е свързана с почвената влага и рН на почвата. Най-добър ефект се получава при ППВ над 80% и рН – 6.5-7.5, защото се осигурява добра аерация и оптимално минерално хранене.При температура под 14о С образуването на грудки се забавя. Оптималната температура за развитие на грудковите бактерии е 22-24о С, а максималната – 30-35о С. Издържат минимална температура до минус 19о С, а максимална до 47о С. Пряката слънчева светлина ги убива.  На сбитите, излишно влажни (с над 90% от ППВ) или много сухи (под 30% от ППВ), кисели, бедни нафосфор, калий,органични вещества микроелементи , и микроелементи , а също така и  много богати с азот почви тяхното развитие и проникването им в корените и азотфиксиращата им дейност се затормозяват. При такива условия по корените на растенията се образуват малко и дребни грудки и в почвата се натрупват незначителни количества азот. Многото азот в почвата  (концентрация на нитрати над 1:10000 и на амониви соли над 1:2000 затормозва развитието на проникналите  грудкови бактерии в корените, тъй като растенията усвояват по-лесно почвения азот. В такъва случаи голяма част от асимилатите (въглехидратите) им се свързват с него, а малка част остава за използване от бактериите. Грудковите бактерии се поселват върху корените на растението, когато то не може да достави необходимия му азот от почвения разтвор. Установено е, че при наторяване с 8 kg/da азот образуването на грудки е било потиснато поради удебеляване на радиалните слоеве на тъканите на корените.
При благоприятни условия за развитие на грудковите бактерии по корените се образуват едри с червен цвят грудки.Червеният цвят се дължи на легхемоглобина – приносител на кислорода при окисляване на въглехидратите в процеса на азотфиксацията и е показател на активна симбиоза. На всеки милиграм фиксиран азот растението изразходва 10-30 mg въглехидрати. При активна азотфиксация около 30% от въглехидратите, синтезирани от растенията, се изразходват за свързване на азот от въздуха. Затова съществува тясна връзка между интензивността на фотосинтезата и азотфиксацията.Някои автори  въведоха понятието  “Общ симбиотичен потенциал (ОСП)”, с което се изразява количеството на грудките в килограми на декар, умножено с продължителността на техния живот в дни. При средна фиксация по 10 g на ден за целия период на вегетация, от един декар посев се фиксира 20 kg азот, което съответства на 250-300 kg добив зърно.
Развитието на кореновата система при зърнените бобови растения зависи от типа и богатството на почвата и от агротехниката. На дълбоки, структурни и добре аерирани почви тя се развива по-мощно, отколкото на плитки, сбити и излишно влажни. От агрогехническите мероприятия за доброто развитие на кореновата система  допринасят дълбоката оран и фосфорното торене.
Изтъкнатите особености на кореновата система при зърнените бобови растения налагат при тяхната агрогехника да се спазва следното:
1. Да се отглеждат на почви, притежаващи горепосочените свойства, които осигуряват добро развитие както на кореновата система, така и на грудковите бактерии.
2. Почвата да се обработва добре, за да се подобри нейната аерация и да се запази влагата в нея.
3. За да се избегне вредното влияние на високата почвена температура и изсъхването на почвата върху жизнеността  и азотфиксиращата способност на грудковите бактерии, сеитбата на зърнените бобови култури не бива да закъснява. Тя трябва да се извършва веднага щом в почвата е налице изискваната от съответната култура температура за поникване на семената.
4. Да се извършва добро фосфорно, при нужда и калиево торене и умерено азотно торене.
На почви, съдържащи разтворими минерални азотни торове над горепосочените концентрации, азотно торене на зърнените бобови култури не бива да се прилага. Такова торене ще увеличи добива, но бобовите култури в този случай ще се снабдяват с азот изцяло от почвата, грудки по корените им няма да се образуват или малко ще се образуват и почвата няма да се обогати с азот.
Стъбло. Стъблото при зърнените бобови растения е четвъртито или обло. Стъблото бива устойчиво или неустоичиво на полягане, кухо или изпълнено, гладко или окосмено, ръбесто или заоблено, с различен цвят и височина. При баклата, нахута, соята и  лупината е здраво и не поляга, а при останалите поляга. . Културите с полягащи стъбла (грах, леща, фий и др.) по-често страдат от болести, по-трудно се прибират, не понасят високи дози торове и добивът по-лесно се похабява. При интензивно производство се предпочитат сортове с по-късо и устойчиво на полягане стъбло. За разлика от житните, при бобовите няма братя, а има разклонения на стъблото. Чрез образуване на разклонения се осъществява компенсационната способност на стъблото при бобовите. Разклоненията се явяват последователно отдолу нагоре в доста продължителен срок. Те биват от първи, втори, трети и т.н. порядък. По реда на появаването на разклоненията става образуването на съцветията, цъфтенето и узряването на чушките. Това прави цъфтенето и узряването при бобовите много разтегнато във времето. Изключение прави нахутът, при който цъфтенето и узряването протичат в сравнително къс срок. Взависимост от условията на минерално и въздушно хранене, растенията формират различен брой клонки. Продължителността на образуване на нови клонки трябва да се оптимизира, с оглед на скъсяване на периода на цъфтеж и узряване на отделните растения и на посева като цяло. Оптимизирането се осигурява чрез подходяща гъстото на посева, при която не се дава възможност на растенията излишно да се разклоняват. С това се постига по-дружно образуване на цветовете, дружно и в по-къс срок цъфтене и узряване. При такова цъфтене и узряване, посевът по-малко пострадва от сушата, а загубите при прибирането са незначителни.
Листа. Бобовите растения имат три типа листа: триделни, перести и длановидни (фиг. 14). Триделни са листата на фасула и соята. Перестите са две подгрупи: чифтоперести (грах, леща и бакла) и текоперести (на нахут). Длановидни листа има лупината. В основата на листата се намират прилистници с различна форма и големина. При граха прилистниците по форма, цвят, големина и строеж са близки до листчетата на листа. Първите листа на фасула, соята и др. са прости, несъщински, с една петура. Листата са приседнали или с различно дълги дръжки. При фасула, соята и др. култури те могат да изменят положението си към слънцето и да регулират нагряването и транспирацията.
Цветове. Цветовете на бобовите се състоят от 5-листна чашка и 5- листно венче, 10 тичинки и плодник с няколко семепъпки (фиг. 15). Чашката при отделните култури е различна по големина и форма. Венечните листа са полиморфни – две образуват крилца, две – ладийка и едно байраче. Девет от тичинките са сраснали в тръбичка, в която е разположено близалцето, едната е свободна. Повечето зърнени и бобови култури са самоопрашващи се растения. Цветовете са разположени в пазвите на листата или на върха на стъблото по няколко заедно.
Плод. Плодът при бобовите се нарича “боб”. Образуван е от един плодолист. Има различна големина и форма (фиг. 16). Съдържа едно или повече семена.  В неговата паренхимна тъкан се намират склеренхимни клетки, които образуват т.нар. “конци” или “лико”. В някои видове и сортове те са много и се втвърдяват рано, поради което бобовете не могат да се използват за храна на хората в зелено състояние, а при узряване  силно се разпукват и усукват, при което семената им лесно се ронят. При други не се образува “лико”, или заемат средно положение. След узряване при повечето бобови растения плодът се разпуква и семената се разпръскват. Селекцията е насочена към създаване на форми с неразпукващи се бобове.
Сeме.     Семената на зърнените бобови растения се състоят от обвивка и зародиш. Обвивката е трудно проницаема за водата. Характерна особеност за семената на бобовите култури е, че някои от тях в продължение на години не могат да покълнат. Тези семена се наричат “твърди“. Счита се, че причина за това са богатите на пектинови вещества палисадни клетки, разположени под семенната обвивка, които пречат на водата да проникне в семето. От нейната дебелина и устройство зависят варимостта и смилаемостта на семената. Дебелината и устройството на обвивката зависят от вида, сорта и условията на отглеждане. При отглеждане на богати с вар почви обвивката е по-трудно проницаема за водата и семената по-трудно увират. Зародишът е съставен от два семедела (котиледони), зародишна пъпка и зародишно коренче. На мястото на прикрепване на семето към плода ясно се вижда пъпчето, което при фасула е издадено. Семеделите (котиледоните) представляват зародишни листа и служат за натрупване на резервни вещества (каквато роля играе ендоспермът при житните растения). При едни видове (фасул, бакла, соя, лупина) семеделите при никненето се изнасят над почвата, а при други остават в нея. Тази особеност има голямо значение за определяне на дълбочината на заравяне на семената и скоростта на поникване и образуване на почвена кора. Относно химичния състав на семената трябва да се отбележи тяхното богатство с белтъчини. При фасула те са средно 23%, при граха -27%, при лещата -26%, при нахута – 22%, при баклата – 27%, при соята – 35%, при секирчето – 29%, а при лупината – от 28 до 61%. Освен от вида и сорта съдържанието на белтъчини зависи от наличността и развитието на грудкови бактерии по корените им и от условията на отглеждане.

Фирмите за кърти чисти извозва услуги. Покриви хидроизолация и изолация.